Фенове За българския волейбол

За волейбол с бъдеще

Гузна съвест

Преди броени седмици в медиите се прокрадна новината, че нашите спортисти са спечелили 16 медала на провелите се в Сочи Световни игри за хора с увреждания. Единадесет от медалите са златни. Оказа се, че при завръщането им на летището ги е посрещнал само един журналист и нито един представител на държавата. Оказа се още, че това не е случаен гаф, а израз на обичайното пренебрежително отношение, с което параолимпийците ни отдавна са свикнали. Напоследък така постъпваме с достойните си хора – не им обръщаме внимание, защото те не се натрапват, за да го получат. Достойните се справят сами. Докато гузно споделяхме новината за успеха в Сочи, спортистите ни  вече печелеха медали на Световното първенство по лека атлетика в Доха. Завърнаха се със седем!

 Защо наистина допускаме подобни успехи да ни подминават, без да им се нарадваме? Обзело ни е колективно умопомрачение и логичен отговор е трудно да се намери. Разделяме се на групички и си доказваме коя колко не струва. Замеряме се с обиди и заклинания, отричаме се един от друг и просто не остава време, а и очи вече не ни останаха да виждаме хубавото. Набелязваме си проблеми не за решаване, а за бой, а след това си организираме гладиаторски битки във виртуалния ринг, които на живо сигурно биха завършили със смърт. За разнообразие имаме дъвки за дъвчене, с които си правим балончета, после ни стават безвкусни, изплюваме ги и отваряме нова опаковка. Нашите дъвки – неизброимите „формати“, които дъвчем докато ги гледаме и негледаме имат претенцията да са огледало на обществото ни. Огледало, обаче криво, защото в него достойнството не се вижда. В огледалото разни хора продават личните си истории, драми и болки срещу хонорар или моментна слава. А после ни се натрапват с претенцията на ВИП персони. Отдаването под наем на души за преравяне се превърна в норма. ВИП персоните с набиваща се в очите лъскава опаковка изместиха личностите, които не се нуждаят от опаковка, но няма как да ги заместят и зейна пропаст.  Достойните останаха встрани, защото те са тихи и ненатрапчиви. Те работят, не се оплакват, не пърхат с мигли, не преглъщат сълзи със силиконови устни по телевизията,  а когато все пак някоя медия ги покаже, преглътнатите сълзи се усещат с такава сила, че не е нужно дори да се стичат по лицата им. Достойнството и стоицизмът не стоят толкова атрактивно на екран, колкото напоената с плач и сополи ексклузивна изповед на някоя звезда или унижението, превърнато в зрелище. Зомбирани от непрестанни спорове помежду си и в повтаряне на мантрата за безнадеждното ни положение, не използваме постигнатото от тези хора, за да повярваме в собствените си сили и да лекуваме поразеното ни от разделение общество. Олимпийците, класирали се на четвърто място по медали в Сочи, са примерът, който заслужаваме да имаме, ако проявим себеуважение. Те са пример, защото са станали победители честно, с усилие, постоянство и воля.  Два пъти – един път над извъртялата им номер съдба и после в спорта. Те показват какво е да превръщаш препятствията от пречка в стимул.  Пример са и за останалите ни спортисти, които свикнаха да се задоволяват с малкото и да търсят вина за неуспехите  извън себе си. Сякаш все по-малобройни са онези с манталитет на шампиони, а той се изгражда по пътя към победите. Щом параолимпийците са успели да се подготвят с отпуснатите (или полуотпуснати) от държавата средства, останалите как не успяват? Не, това не е самоцелен опит за противопоставяне, а логичен въпрос за отговорността към безконтролното пилеене на пари, които все не стигат за важните неща в нашата държава, няма ги там, където са необходими, а иначе се харчат обилно, направо се изпаряват пред очите ни. Твърде много  свикнахме да обясняваме всичко с липсата им –  универсалният повод да изпадаме в обичайното си напоследък състояние на самосъжаление. Удобно е и заменя необходимостта от задълбочени анализи, организиране и разумно разпределяне на приоритети. Ние всъщност напълно сме разбъркали приоритетите си. Спускаме се по наклонената права на посредствеността. Живеем в среда, където истинското усилие – интелектуално и физическо, пълно с безсъние и съмнения, от което тече пот, а понякога и кръв, не се цени. Най-голямото ни колективно усилие е мрънкането. Навярно затова популярност напоследък набират хората, умеещи да претворяват презрението си към собствените си сънародници в слепени с клишета статуси и статии. Те казват онова, което искаме да чуем, за да задоволим мазохистичния си порив към себеотричане. Не им остава време да виждат доброто. Те оплакват изпадналото ни в агония общество, но не страдат за нещо близко, а като лешояди очакват най-лошото, за да възкликнат „казах ли ви?“. Борбата за оздравяване обаче я водят други. А тя изисква любов и преданост. За усилията си получават най-често критики, подозрение или игнориране. Толкова са ни малко тези хора и са ни така ценни. Дано ги опазим. Този текст е за тях. И  за всички нас, защото сме едно и в омагьосания кръг се лутаме заедно – изходът не се вижда, но поне глътките въздух не бива изпускаме, за да не се задушим…

Коментари

Най-четени мнения

Никога повече Матей Казийски

Никога повече Матей Казийски

Пише ви едно пораснало момче, чиито мечти бяха погребани (не преувеличавам) от вас. Започвам това писмо по този зловещ начин, за да ви накарам да го прочетете докрай. И така, нека да започна по реда на събитията.
Извинявайте!!

Извинявайте!!

Започвам да пиша без дори да знам точно какво искам да ви кажа. Наистина сигурно ще ме сметнете за луд, който пак е решил да ви занимава с безхаберното си мнение, за което никой не се интересува. Все пак съм длъжен да опитам, защото...
Кое е истинското лице на българския национален отбор по волейбол?

Кое е истинското лице на българския национален отбор по волейбол?

Двуличие или лицемерие?Е, не. Чак до там не са стигнали всенародните ни ЛЪВОВЕ, но въпросът е какво са всъщност, и на кое от двете им лица да вярваме? На това от мача им с Германия или на това от мачовете с Чехия и Холандия?
Защо не се връща Матей?

Защо не се връща Матей?

След като Пламен Константинов беше назначен за старши-треньор на мъжкия национален отбор по волейбол, очакванията за бързо преодоляване на кризата, в която тимът изпадна, значително нараснаха. В оборот отново влезе името на Матей Казийски, на когото се възлагат надежди да направи компромис и да се завърне в националния отборна България.

Последни коментари

Никога повече Матей Казийски
Никога повече Матей Казийски
Невероятен текст, който те хваща за гърлото...Сълзи в детските очи, сълзи в очите на Императора, сълзи в моите очи...Това някак трябва са СПРЕ!
За волейболната циркаджийница БФВ, триците и маймуните
За волейболната циркаджийница БФВ, триците и маймуните
Тоя, дето ще играе на няколко първенства, е не мъж (man), а герой!
За малките жестове и големите характери
За малките жестове и големите характери
Великолепен текст - както винаги! Поздравления и за момчетата и за автора!

Харесай ни във Facebook