Фенове За българския волейбол

За волейбол с бъдеще

За Олимпиадата в Рио – с горчивина

Приключи Олимпиадата в Рио. Предварително поставената цел пред нашите спортисти за спечелване на 3-4 медала беше изпълнена – те се завърнаха с три. Поставяме си ниски цели и ги изпълняваме. Така всичко е наред и няма проблем подобно представяне да се определи като достойно от спортния министър Красен Кралев. Ние, обикновените запалянковци, вече години наред сме упоявани с твърдението, че България е малка, икономически слаба държава и затова не бива да имаме високи очаквания към българските спортисти. Така сгромолясването на българския спорт стана сякаш по-лесно за преглъщане. Примирихме се, че все по-рядко ще слушаме химна на големи спортни форуми, учим се да се радваме на самото участие, на преодолени квалификации,  на класиране в първата двадесетица, петдесетица и т.н. И все пак нещо не е наред. Поглеждаме в съседния двор, а там е светло и хората празнуват, защото Сърбия достигна до финалите в турнирите по повечето отборни спортове и даже спечели златни медали в някои от тях. Ние си седим у дома, при нас е тихо, дори някак апатично, нямаме поводи за всеобща радост, но пък това ни дава възможност да оценим Олимпиадата безпристрастно, като глобално събитие, да се радаваме на истинските ѝ герои... Нещо такова. Е, хвърляме по едно око и към другите съседи – и те си имат шампиони, но министърът ловко насочва погледа ни в правилната посока – към Турция, където били похарчили колосална сума пари срещу минимална възвръщаемост откъм медали. Така разговорът за състоянието на българския спорт се заменя с вторачване в таблицата за класирането по медали – започна надцакване в спора кое е по-значимо – че сме пред определени държави или зад други такива. И всеки има необорими аргументи – пред нас са Сърбия, Косово, Хърватия, Гърция, но зад нас пък са Финландия, Австрия, Естония...  Този спор обаче е безсмислен, защото ни отклонява от болезненото, но твърде необходимо вглеждане в самите себе си, а и в чуждия опит, от търсенето на грешки и извличането на поуки.

Всъщност не, не е все едно дали ще печелим медали и титли! Спортните успехи дават самочувствие, сплотяват нацията, карат ни да вярваме в себе  като общност. Те са мехлем за раните от разделението в обществото ни. И имаме нужда от тях, колкото и да се убеждаваме в обратното – доказва го реакцията ни към достойното предствяне на някои от нашите спортисти и спечелването на трите изстрадани медала. Радвахме им се от сърце. Когато стискаш палци за своите и те печелят, тръпката е съвсем друга. Възниква въпросът защо преди имахме много повече успехи, защо отстъпихме позиции като след загубена война, докато други успяха да ги съхранят, а някои междувременно ни изпревариха? На тези въпроси тряба да отговорят хората, в чиито ръце е поверено управлението на българския спорт. От тях очакваме  задълбочени анализи, последвани от дългосрочни стратегии с ясно очертани цели и перспективи, но вместо това получваме обяснения за наивници или пък мълчание докато темата потъне сред по-актуалните.

Наскоро Красен Кралев даде обширно интервю в сутрешния блок на BTV във връзка с представяето ни на Олимпийските игри. Министърът, с ловка бюрократична хватка и уменията на доказан PR-специалист, успя да опакова провала в трите медала и няколкото добри изяви на наши спортисти и да го поднесе на зрителите пред екраните като „достойно представяне“. Видяхме снимките му с медалистите, разбрахме, че той обича да е до спортистите, особено в добро. В лошо или при провал предпочита да се дистанцинцира, вероятно за да не прихване от негативите. Фрапиращ е случаят с уличената в употреба на допинг Силвия Дънекова – още в деня, когато новината гръмна, от Министерството побързаха да излязат с остра декларация по адрес на лекоатлетката, а от интервюто с Кралев стана ясно, че той дори не е разговарял с нея, защото нямал ежедневен достъп до олимпийското село. Очевидно министърът не желае да си цапа ръцете със задълбаване в причините за подобен инцидент, след като може да остане встрани и така да не навреди на старателно градения имидж на добър упраленец. Далеч по-печелившата тактика е  да се яхват успехите на малкото ни добри спортисти, за да се използват за личен и политически PR.

Освен с Дънекова, оказа се, че Кралев не е успял да разговаря и с председателя на БОК Стефка Костадинова. Изобщо нейното мълчание начело на тази важна за спорта ни организация, прекъсвано от протоколни изяви в подкрепа на българските спортисти в навечерието на Олимпийски игри, заслужава отделно внимание. Все още обаче е трудно да бъде отделен образът на голямата атлетка от този на незабележимия ръководител и затова сякаш всички срамежливо мълчат и не питат какво точно върши Костадинова в БОК през целия олимпийски цикъл. Като обиковени  запалянковци очакваме министърът на спорта и председателят на Олимпийския ни комитет да разговарят, да обсъждат проблемите, да предлагат решения, да ги популяризират чрез медиите, а те дори не могат да се намерят в Олимпийското село.

Красен Кралев не пропусна да отбележи огромния принос на издигналата го партия за бурния строеж на спортна инфраструктура в България. Докато се строят стадиони и игрища обаче, двама от най-добрите ни атлети – Габриела Петрова и Тихомир Иванов, по думите на самия министър, са оставени да тренират в зали без отопление по  време на предолимпийската си подготовка.  Разбрахме, че всичко се случва по реда си и не може да се гради едновременно навсякъде, но не стана ясно как и по какви критерии се определя редът. Няма логика в това да се осигуряват милиони за подготовка, но да не се подсигуряват адекватни условия за провеждането ѝ. Треньорът на Тихомир Иванов в свое интервю спомена изрично за причинноследствената връзка между тренировъчните условия и постигнатите резулатати и тя е очевидина за всеки разумен човек. Когато става дума за вложените средства, министърът отчете, че 14 федерации са получили 50 милиона лева за целия олимпийски цикъл, а срещу тази сума  спортистите ни са донесли на България 191 медала, от които 145 от Европейски и 46 от Световни първенства. Отделно 26 милиона са похарчени от федерации, чиито спортисти не са успели да се класират на Олимпиадата, но пък са спечелили 33 медала за целия цикъл от Лондон до Рио. Странно защо, при такова изобилие от медали става все по-трудно да се сформира десетката за Спортист на годината. Очевидно в тази статистика са включени всички първенства, на които са участвали наши предствители за четирите години, включително юношески и младежки шампионати. Изобщо към цифрите, които ни поднасят трябва да се отнасяме много критично, защото с тях лесно може да се спекулира, за да се направят удобните заключения. Но един задълбочен анализ предполага отговор на въпросите има ли приемственост между различните възрастови групи, къса ли се нишката някъде или се плете методично и последователно от подходящите специалисти? И ето тук на дневен ред се появява един от най-важните проблеми, за който мнозина анализатори вече отвориха дума – треньорските кадри и методиката, по която се работи. Обръщат ли федерациите достъчно внимание на този проблем, получават ли възможност треньорите да усвояват най-съвременните методи за работа в съответните спортове чрез посещения на семинари, организирането на обучения и т.н, изисква ли се изобщо това от тях? Какъв е приносът на НСА в тази насока? Какво се прави за стимулирането, развитието и задържането на наистина добрите треньорски кадри и привличането на такива от чужбина, когато е необходимо? Ясно е, че се броят на пръстите на едната ръка правилно функциониращите федерации, в които се работи здраво и последователно още при подрастващите, планира се и се изисква. А останалите се спотайват в безименната статистика и усвояват средства.

В крайна сметка ние си изгледахме Олимпиадата с предварителната нагласа, че не можем да се надяваме на кой знае какви успехи, но от неудачите и откровените провали ни загорча. Засега министърът и отговорните за развитието на българския спорт хора не демонстрират самокритичност,  да не говорим за болка от случващото се. А положението е като след преминал смерч – цели спортове с традиции буквално са изкоренени от територията ни, някога славеща се като спортна държава. Дано, ако не пред телевизионните камери, то поне в кабинетите си управляващите спорта намерят сили и сърце да признаят това и от снимките с медалистите да преминат към реална работа, за да има с кого да се фотографират и на следващите Олимпийски игри.

П.П. : Интересно как изглежда към настоящия момент спортната база, запечатана преди година в този фоторепортаж...

Коментари

Най-четени мнения

Никога повече Матей Казийски

Никога повече Матей Казийски

Пише ви едно пораснало момче, чиито мечти бяха погребани (не преувеличавам) от вас. Започвам това писмо по този зловещ начин, за да ви накарам да го прочетете докрай. И така, нека да започна по реда на събитията.
Извинявайте!!

Извинявайте!!

Започвам да пиша без дори да знам точно какво искам да ви кажа. Наистина сигурно ще ме сметнете за луд, който пак е решил да ви занимава с безхаберното си мнение, за което никой не се интересува. Все пак съм длъжен да опитам, защото...
Кое е истинското лице на българския национален отбор по волейбол?

Кое е истинското лице на българския национален отбор по волейбол?

Двуличие или лицемерие?Е, не. Чак до там не са стигнали всенародните ни ЛЪВОВЕ, но въпросът е какво са всъщност, и на кое от двете им лица да вярваме? На това от мача им с Германия или на това от мачовете с Чехия и Холандия?
Защо не се връща Матей?

Защо не се връща Матей?

След като Пламен Константинов беше назначен за старши-треньор на мъжкия национален отбор по волейбол, очакванията за бързо преодоляване на кризата, в която тимът изпадна, значително нараснаха. В оборот отново влезе името на Матей Казийски, на когото се възлагат надежди да направи компромис и да се завърне в националния отборна България.

Последни коментари

Никога повече Матей Казийски
Никога повече Матей Казийски
Невероятен текст, който те хваща за гърлото...Сълзи в детските очи, сълзи в очите на Императора, сълзи в моите очи...Това някак трябва са СПРЕ!
За волейболната циркаджийница БФВ, триците и маймуните
За волейболната циркаджийница БФВ, триците и маймуните
Тоя, дето ще играе на няколко първенства, е не мъж (man), а герой!
За малките жестове и големите характери
За малките жестове и големите характери
Великолепен текст - както винаги! Поздравления и за момчетата и за автора!

Харесай ни във Facebook